ХРАМОВЕТЕ В АНГКОР

Ангкор е още една сбъдната дългогодишна мечта. Заедно с група приятели се потопихме в магията на величествените кхмерски храмове в Камбоджа – истинската черешка на тортата след двуседмичното ни пътуване из Виетнам и Камбоджа. Макар и обгърнати от руини и бавно поглъщани от джунглата, храмовете и днес поразяват с мащаба и изяществото на всеки детайл.

Пристигнахме в Сием Реап късно вечерта – градът, който е врата към Ангкор. Още преди изгрев, в 4:45 сутринта, нашият гид ни чакаше на рецепцията. По тъмно потеглихме към храмовете, с кратка спирка в билетния център, където ни издадоха билетите със снимка на място. Предлагат се за 1, 3 или 7 дни.

В очакване на изгрева застанахме пред най-големия храмов комплекс в света. Денят тепърва започваше, а пред нас се разкриваше Ангкор Ват.

АНГКОР ВАТ

Когато стъпихме в Ангкор Ват, имах чувството, че влизам в друг свят. Този величествен храм в сърцето на Камбоджа е изграден през XII век от Кхмерската империя по времето на крал Суряварман II – владетел, който посвещава това място на бог Вишну. Храмът е наречен Ангкор Ват, което означава „Градът, който е храм“. Още от първите крачки усещах, че това не е просто храм, а цял град, издигнат в чест на божеството.

Преминаването по дългия път над рова беше като ритуал. Огромният вход, каменните наги и безкрайните галерии ме караха да се чувствам малък пред мащаба и символиката на мястото. Барелефите по стените разказваха истории от миналото, изсечени в камък и време.

Колкото по-навътре навлизахме, толкова по-силно усещах тишината и величието. Стръмните стълби водеха към централната кула, която се извисява високо над всичко – като мост между земята и небето. Ангкор Ват не е просто забележителност, а преживяване, което остава дълбоко в съзнанието и сърцето ми.

Докато вървяхме из Ангкор Ват, осъзнах колко огромно е това място – храмът се простира на 1300 метра от север на юг и на 1500 метра от изток на запад. За разлика от други кхмерски храмове, входът му гледа на запад – посоката, свързана с Вишну, което придава особена символика още от първата крачка.

Преминахме по дългата входна пътека над 200-метровия ров и се озовахме пред внушителен входен павилион. Представях си как някога през трите му прохода са минавали слонове в тържествени кралски шествия. След портата продължихме по пътека с дължина над 300 метра, пазена от каменни наги (митични змиеподобни животни), които сякаш ни водеха навътре в сърцето на храма.

От двете страни се издигаха мистериозните „библиотеки“, чието предназначение остава загадка и до днес. Близо до храма има два малки басейна, вероятно построени през XVI век, които добавяха усещане за тишина и вечност.

Самият храм е върху варовиков пиедестал, леко повдигнат над земята, сякаш отделен от обикновения свят. По периметъра му се извиваха балюстради с наги, които придаваха усещане за защита и свещеност. Външната стена на храма се нарича „третото ограждение“ и е разположена върху пиедестал с височина над три метра. Докато вървяхме покрай нея, следвахме непрекъсната галерия, а щом влязохме вътре, се потопихме в друг свят – 700 метра барелефи, разказващи митове и битки, изсечени в камъка с удивителна прецизност. Имах чувството, че тук стените говорят.

Южното крило някога е било наричано „Галерия на хилядата Буди“, защото вярващите кхмери са оставяли статуи на Буда тук. Повечето от тях са били унищожени по време на режима на Червените кхмери през 70-те години на миналия век.

Колкото по-навътре навлизах, толкова по-впечатляващо ставаше. Вътрешното ограждение се издигаше върху двуетажна пирамида, висока 11 метра, до която водеха стръмни стълби под почти плашещ ъгъл. Изкачването беше бавно и тържествено, сякаш всяка стъпка имаше значение.

Над всичко се издигаха пет кули, подредени като петте точки на зар – символични и съвършено балансирани. Някога тук е имало отделни светилища, разделени с дървени прегради, а днес пространството е отворено и тихо, носещо усещане за изчезнало време. Централната кула, извисяваща се на 65 метра над земята, доминираше над целия комплекс и ме караше да се чувствам едновременно нищожен и дълбоко свързан с мястото.

ТА ПРОМ

Докато вървяхме сред руините, научих, че храмът е построен по времето на великия крал Джаяварман VII – владетелят, който успял да си върне Кхмерската империя след опустошителните чамски нашествия в края на XII век. Войната оставила Ангкор в руини, но именно тогава кралят започнал амбициозното му възраждане, превръщайки го в истински център на властта. Та Пром заемал ключово място в този грандиозен план.

Макар самият храм да е сравнително малък, стените и ровът му обхващали огромна територия, достатъчна да приюти цял град. Трудно ми беше да си представя, че някога тук са живели над 12 000 души, поддържани от десетки хиляди хора от околните села. В онези времена храмът бил известен като Раджавихара – Царският манастир.

Та Пром бил посветен на Праджанапарамита – божеството на съвършената мъдрост – и осветен през XII век. Както често правел, Джаяварман VII увековечил майка си чрез образа на божеството. Представях си статуята, обградена от стотици по-малки светилища, изпълнени с живот и ритуали.

Най-силно ме трогна фактът, че Та Пром не е бил само духовен център, а и сърцето на огромна болнична мрежа. Оттук се снабдявали над 100 болници из цялата империя – доказателство, че състраданието и грижата за хората са били част от управлението. Сред корените и рухналите камъни осъзнах, че този храм носи не само величие, но и дълбока човечност.

Храмът е лабиринт от кули, затворени дворове и тесни коридори, много от които днес са напълно непроходими. Каменните блокове лежат разхвърляни, изместени от мощните корени на дървета, израснали и загинали преди векове. Всичко изглежда крехко и величествено едновременно.

По стените барелефите са почти скрити под лишеи, мъх и пълзящи растения, а от покривите на монументалните веранди никнат храсти. Над нас се извисяваха стогодишни дървета, чиито корони филтрираха слънчевата светлина и обгръщаха храма в мек, зеленикав полумрак. Имах чувството, че джунглата и камъкът отдавна са станали едно цяло.

БАЙОН

Сгушен дълбоко в оградения град Ангкор Том, Байон се разкри пред нас като нещо напълно различно от всичко, което бях виждал до момента. Още с първия поглед разбрах защо този храм е смятан за феноменален – усещането е величествено.

Байон е на около 800 години и е бил официалният кралски храм на будисткия владетел Джаяварман VII. Преди неговото управление Камбоджа е била предимно индуистка, но именно той превръща будизма в доминираща религия. Това се усеща навсякъде – в символиката, в излъчването на мястото, в тишината между каменните стени.

Най-загадъчни обаче са лицата. Каменни, огромни, безмълвни. Никой не знае със сигурност кого изобразяват – дали това е Локешвара, богът на състраданието, четириглавият Брахма, или самият Джаяварман VII, увековечен като божествен владетел. Докато стоях под тези погледи, имах чувството, че те наблюдават света вече осем века – спокойни, всевиждащи и вечни.

БАФУОН

Бафуон ни върна още по-назад във времето. Храмът е издигнат през XI век по времето на Удаятияварман II и е служил като държавен храм на тогавашната столица на Кхмерската империя. Докато се разхождахме из руините, си представях как някога това място е било център на власт и ритуали. Днес тук царуват маймуните.

През XIII век китайският пътешественик Джоу Дагуан го описва с възхищение като „медна кула“. Трудно е да не се замислиш дали целият храм не е блестял някога, покрит с бронзови плочи, отразяващи слънцето над Ангкор.

ЮЖНАТА ПОРТА НА АНГКОР ТОМ

Влизането в Ангкор Том беше като преминаване в друг свят. Огромният „Велик град“ е ограден от масивни стени с дължина цели 12 километра – построени от Джаяварман VII в края на XII и началото на XIII век. Те оформят съвършен квадрат, прорязан от две оси север–юг и изток–запад, които се срещат в самото сърце на града – при храма Байон.

Южната порта – най-добре запазената от всички, прави доста впечатление. До нея се стига по път над рова, а от двете ѝ страни каменни фигури пресъздават древния мит за разбъркването на океана. Отляво боговете, отдясно демоните, всички вплетени в едно напрегнато движение около гигантската змия. Докато минавах между тях, имах чувството, че участвам в космически ритуал, в който се създава самият свят.

Над портата се извисяват кули с лица, обърнати във всички посоки, а в основата ѝ слонове пазят входа, носейки бог Индра. Камъкът е тежък, монументален, но изпълнен със символика. И въпреки че стените изглеждат като крепост, усещането не е за защита, а за ритуал – сякаш целият град е бил сцена за церемонии, а не за война.

Докато бяхме пред портата, си дадох сметка, че Ангкор Том не е просто град със стени. Това е внимателно подредена вселена от камък, митове и власт, в чийто център стои човекът, богът и храмът – едно и също нещо.

БАНТЕЙ СРЕЙ

Бантей Срей е истинското бижу на Ангкор – малък по размер, но поразителен по красота. Още щом го видях, разбрах защо го наричат художествената галерия на Ангкор. Издълбан от камък с нежен розов оттенък, храмът е обсипан с едни от най-фините резби, които съм виждал – толкова детайлни, че изглеждат почти живи. В първия момент помислих, че е дърворезба. Макар да е започнат още през 967 г., той е изключително добре запазен и сякаш устоява на времето с лекота.

Името му означава „Цитаделата на жените“, а легендата разказва, че е построен от жена, защото резбите били твърде изящни за мъжка ръка. Разхождайки се между трите централни кули и богато украсените библиотеки, виждах божества, митични пазители и сцени от Рамаяна, издълбани с такава прецизност, че почти всеки сантиметър камък е превърнат в изкуство.

Интересното за Бантей Срей е, че не е поръчан от крал, а от брамин – нещо рядко за храмовете около Ангкор. Може би именно затова той носи по-интимно и лично усещане. Днес храмът е пример за една от най-успешните реставрации в Камбоджа и е приятно място за посещение – спокойно, добре организирано и заобиколено от природа.

На около 45 минути от Сием Реап, Бантей Срей е място, което не просто се разглежда, а се усеща. Малък храм с огромно присъствие, който остава дълго в съзнанието.

БАКОНГ

Баконг ни върна в самото начало на Ангкор. Това е първият истински пирамидален храм в Камбоджа – мястото, където се ражда идеята за т.нар. „храмова планина“. Осветен през 881 г. при крал Индраварман I, Баконг се намира в района на Ролуос, някогашната столица на Кхмерската империя през IX век.

Комплексът е огромен – оградено пространство от близо километър, в което са открити останки от десетки светилища, разположени около централната пирамида. Преди да стигнем до сърцето на храма, преминахме през ров и външни ограждения, които подчертават усещането за свещен път към върха. Някои от по-малките светилища дори са ориентирани не към изток, а директно към пирамидата, сякаш я почитат.

Тухлените кули в подножието на пирамидата все още пазят оригиналните си дървени греди – мълчаливо чудо, оцеляло през вековете. Баконг е и първият пететажен храм от този тип, предвестник на всички величествени „планински храмове“, които ще последват.

Докато се изкачвах нагоре, си дадох сметка, че това място не впечатлява с изящество като Бантей Срей или с мистицизъм като Та Пром. Баконг впечатлява с началото – с идеята, която по-късно ще израсне в Ангкор Ват и Байон. Стоях пред централната кула, добавена векове по-късно, и си представях как е изглеждал храмът в първоначалния си вид – първата стъпка към една каменна цивилизация.

ПРЕА КО

Последния храм, който видяхме в същия район е Преа Ко. Макар и малък, ни посрещна тихо и тържествено. Името му означава „Свещеният бик“ – Нанди, превозното средство на бог Шива – и още от първия поглед се усещаше силната връзка между храма, боговете и кралската власт. Построен през 879 г. от Индраварман I.

Състои се от шест централни кули – подредени в два реда и обърнати на изток. Трите източни кули са разположени леко шахматно, като централната е изтеглена назад. Именно тя е била посветена на Шива – божеството, тясно свързано с ранната история на Кхмерската империя. Северната кула е почитала самия основател на храма, а южната – бащата на краля. Останалите три са в реконструкция.

Всяко от тези светилища някога е съдържало статуя. Днес статуите вече ги няма, но усещането за почит към предците е осезаемо. Преа Ко не впечатлява с мащаб, а с подредба и символика – спокоен, почти интимен храм, който разказва за началото на една империя и за почитта към богове и род.

За финал бих казал, че Ангкор не е просто сбор от храмове, а пътуване през време, в което всеки камък разказва история, а ти си само тих свидетел на величието на една отдавна отминала цивилизация.