Само на около 40 км от София, в края на село Лесковец, се е настанила една международна животинска групировка. Събрала е представители от цял свят, а сред тях има всякакви характери, впечатляващи прически, благородници с рошави гриви и гастрономи, за които светът се върти около гроздето. В Зоокът „Алис“ шотландски хайлендски говеда се перчат с лъскавите си очи, френски гъски пазят достойнството на нацията, белгийски петел разхожда рокаджийската си прическа, а алпаките са толкова много, че спокойно могат да си направят собствена модна агенция. Някъде наблизо два тукана са се заели със зърно грозде и нямат никакво намерение да участват в общите приказки.
Засега всичко изглежда спокойно. Но не се заблуждавайте! Когато толкова колоритни личности се съберат на едно място, интригите са неизбежни, самочувствието прелива, а някой все ще изтърси нещо неподходящо в най-неподходящия момент.
Първи на сцената излизат алпаките.
— Момичета, събрали ли сме се всички? — пита черната алпака и оглежда компанията.
— Не искам после някоя да каже, че не е разбрала за събранието.
— Аз съм тук, но не съм сигурна, че всички заслужават присъствието ми — изтърсва алпаката с бялото петънце.
— Ти пък кога стана толкова важна? — обажда се една от останалите. — Едно бяло петно имаш и вече се мислиш за дизайнерска колекция!
— Скъпа, това не е петно. Това е подписът на природата. Лимитирана серия съм!
В този момент малкото бяло бебе се мушва между тях.
— Мамо, какво значи лимитирана серия?
— Че си специален, миличко.
— А защо тогава всички ме снимат?
— Защото си сладък.
— А теб защо те снимат?
Настъпва тишина.
— Защото съм загадъчна — отговаря майката след кратък размисъл.
— Или защото си черна — подхвърля другата алпака.
— Някои нямат никакво уважение към изкуството!
Докато алпаките решават кой е най-фотогеничен, на поляната се появяват хайлендските говеда. Рошави, внушителни и с такива красиви очи, че човек почти очаква да му предложат философски разговор и чаша уиски.
— Добър ден, дами и господа — произнася едното с достойнството на шотландски лорд. — Надявам се, че не прекъсваме нещо важно.
— Само международен спор за красотата — отвръща алпаката с бялото петънце.
— Разбирам. Ние отдавна сме решили този въпрос. Красотата е преходна, а добрата козина е въпрос на класа.
— Лесно ти е да говориш! — възмущава се алпаката. — Ти си облечен с цяла овца!
— Това, драга моя, се нарича естествен лукс. Няма нужда да ходя по магазините.
Отнякъде се чува шумно кукуригане. На сцената се появява белгийският петел с впечатляваща рокаджийска прическа, която сякаш е преживяла едновременно токов удар и среща с моден стилист.
— Моля за внимание! Пристигна човекът… тоест петелът с най-добрата прическа в двора!
— Човек? — пита ламата, която тъкмо се е присъединила към компанията. — Ти сигурен ли си, че не си избягал от фризьорски салон?
— Завиждаш, защото нямаш такава коса!
— Аз имам шия, която стига до облаците. Не ми е необходима прическа, за да ме забележат.
— Височината не е всичко — намесва се едно хайлендско говедо. — Важното е какво има в главата.
— Тогава някои от нас са в сериозна опасност — прошепва алпаката.
Белгийският петел се преструва, че не е чул. Той има репутация, която трябва да пази.
Междувременно в другия край на поляната се разиграва сцена, която спокойно би могла да попадне в учебниците по животинска акробатика. Един цветен петел се е настанил върху гърба на коза и очевидно се чувства като владетел на света.
— Извинявай, но защо си се качил върху мен? — пита козата.
— Оттук гледката е прекрасна — отговаря петелът.
— А отдолу гърбът ми е прекрасен ли?
— Не разваляй момента. Това е висша форма на изкуство.
— Висша форма на наглост! Слизай, преди да ти издам фактура за транспортни услуги!
— Госпожо, аз съм петел с амбиции!
— А аз съм коза с търпение. И двете неща имат граници!
Френските гъски, които досега наблюдават сцената с аристократично възмущение, решават, че е време да се намесят.
— Моля за малко достойнство! — заявява едната. — Не може всеки да се качва върху всекиго. Къде остана етикетът?
— Извинете, а вашето крякане част ли е от етикета? — пита ламата.
Гъската се изправя още по-важно.
— Това не е крякане. Това е френски акцент!
— Ах, така ли? — казва ламата. — А аз си мислех, че някой е забравил да затвори вратата на кухнята.
Гъските се отдалечават възмутени. Очевидно дипломацията е приключила без подписан договор.
Малко по-нататък малките еленчета наблюдават всичко с широко отворени очи.
— Защо големите постоянно спорят? — пита едното.
— Защото всеки иска да бъде най-важен — отвръща другото.
— А ние важни ли сме?
— Разбира се. Само че още не сме започнали да го доказваме.
Двете еленчета се споглеждат, подскачат няколко пъти и решават, че засега това е напълно достатъчно.
До тях се появява една лама, която изглежда така, сякаш е дошла от съседна държава, за да провери как вървят международните отношения.
— Пропуснах ли нещо? — пита тя.
— Само спор за модата, дипломатически скандал и една коза, използвана за паркинг — обяснява алпаката.
— Чудесно. Значи съм дошла навреме.
В този момент се чува шум от крила. Наблизо са папагалите, които очевидно са научили най-важното човешко умение — да повтарят чуждите думи в най-неподходящия момент.
— Слизай от козата! Слизай от козата! — провиква се единият.
— Много благодаря за подкрепата! — извиква козата.
— Много благодаря за подкрепата! — повтаря папагалът.
— Ще полудея!
— Ще полудея!
— Някой да му изключи звука! — моли козата.
Но папагалът вече е открил нова любима фраза и няма никакво намерение да се отказва от нея.
А най-спокойните участници в цялата тази история са двата тукана. Те са открили зърно грозде и са стигнали до извода, че няма смисъл да се занимават с чуждите проблеми, когато пред теб има нещо толкова вкусно.
— Чу ли какво става? — пита единият.
— Чух.
— Няма ли да се намесим?
— Защо? Да не би някой да е посегнал на гроздето?
— Не.
— Тогава не виждам проблем.
Двамата продължават да похапват с невъзмутимостта на философи, които са открили смисъла на живота и не смятат да го споделят безплатно.
А някъде из животинското царство се появява и кенгуруто албинос — истинска рядкост, сякаш природата е решила да направи специално издание на познатия модел.
— Извинете, тук ли е събранието на необикновените? — пита то.
— Тук е — отвръща белгийският петел. — Но предупреждавам, че конкуренцията е сериозна.
— Няма проблем. Аз нося собствена екзотика.
— А аз собствена прическа — казва петелът.
— Да, забелязахме — отговарят в хор няколко животни.
За миг всички замълчават. Дори папагалът няма какво да повтори.
И точно тогава черната алпака с бялото петънце пристъпва напред и обявява:
— Скъпи приятели, предлагам да приключим събранието. Хората ни снимат от известно време, а аз още не съм одобрила всички кадри.
— Аз пък искам да знам кога ще има обяд — казва единият тукан.
— Аз искам петелът да слезе от гърба ми — добавя козата.
— Аз искам тишина — казва едната френска гъска.
— Аз искам да си запазя часа при фризьора — заявява белгийският петел.
— А аз искам да порасна до утре — прошепва малкото бяло алпакче.
Майка му го побутва нежно.
— Не бързай, миличко. Възрастните цял живот се опитват да се върнат там, откъдето ти сега искаш да избягаш.
За няколко секунди дори най-шумните животни се умълчават. После петелът отново кукурига, папагалът повтаря последните му думи, гъските се възмущават, а туканите установяват, че гроздето е свършило.
И така, в Зоокът „Алис“ животът продължава. Алпаките пазят самочувствието си, хайлендските говеда — благородния си вид, петлите — прическите и амбициите си, а козата вероятно вече търси адвокат.
А ние си тръгваме със снимки и с усещането, че сме попаднали в собствена версия на „Алиса в страната на чудесата“. Само че тук няма нужда да минаваш през заешка дупка. Достатъчно е да стигнеш до края на село Лесковец, да се заслушаш в разговорите и да приемеш, че понякога животните имат много по-интересни истории от хората.
И ако някой ви попита какво сте правили в Зоокът „Алис“, кажете му истината: били сте на международна среща на животинските характери. Имало е мода, дипломация, акробатика, философия и грозде.
Само протоколът малко куцал.
Но пък козата имала основателни възражения.
