ПО СЛЕДИТЕ НА ДРЕВНИТЕ ВЯРВАНИЯ
Кой управлява гръмотевиците? Кой носи победата, вдъхва любов или закриля човека в труден момент? В продължение на хилядолетия хората търсят отговорите на тези въпроси, създавайки образи на божества, на които поверяват страховете, надеждите и съдбата си.
В хода на своето хилядолетно съществуване човекът постоянно се е опитвал да осмисли божественото, да намери обяснение за произхода на света, да идентифицира силите, които го управляват, и да разбере как те въздействат върху човешката участ.
От ранната праистория до началото на Късната античност тази изконна потребност преминава през различни етапи – от вярата в одушевената природа, тотемизма, магията и култа към предците до почитането на множество божества, свързани с природните стихии и отделните сфери на човешкия живот. По-късно божественото започва да се възприема и като върховен принцип на света и основание на битието. Достигналите до нас артефакти илюстрират този път, а изложбата „Забравените божества“ в Националния археологически музей в София ме среща с представите на хора, живели преди векове, но задавали си въпроси, които и днес не са ни чужди.
Докато разглеждам експонатите, си давам сметка колко много може да разкаже един сравнително малък предмет. Зад бронза и сребърните инкрустации се крият не само уменията на древните майстори, но и надеждите на хората, които са създавали, притежавали или почитали тези изображения.
ЗЕВС – ВЛАДЕТЕЛЯТ НА ГРЪМОТЕВИЦИТЕ
Първо се спирам на бронзовата статуетка на Зевс от с. Прибой, Пернишко, датирана към I в. пр. Хр. Тя е висока 24,8 см, но позата ѝ придава внушително присъствие. Дясната ръка е отдръпната назад, сякаш богът всеки миг ще хвърли мълнията, а лявата е протегната напред. Сребърните инкрустации при очите и медните детайли при устните подчертават лицето.
Именно движението прави статуетката толкова въздействаща. Вместо застинала фигура виждам образ, уловен в решителен момент – готов да действа. В древногръцката митология Зевс управлява небето и гръмотевиците, а римляните почитат съответстващото му божество Юпитер като върховен бог и покровител на държавата.
ВИКТОРИЯ – ОБРАЗЪТ НА ПОБЕДАТА
Бронзовата статуетка на Виктория от Карнобат, Бургаска област, датира от II–III в. Тя представя римската богиня на победата, съответстваща на гръцката Нике. В Римската империя образът ѝ се среща върху монети, паметници и предмети с официално или церемониално предназначение.
Тази малка фигура ме кара да се замисля колко универсално е човешкото желание за победа. В древността то е можело да бъде свързано с успеха на бойното поле, с утвърждаването на властта или с надеждата за благоприятен изход от важно начинание. Днес обстоятелствата са различни, но стремежът да успеем и да вярваме, че нещо е на наша страна, остава познат.
Сребърните инкрустации при очите придават изразителност на бронзовото лице. Зад този предмет вероятно е стояло конкретно човешко очакване – макар да не знаем кой го е притежавал и каква история го е съпътствала.
СРЕБЪРНАТА ФАЛЕРА СЪС ЗЕВС (ЮПИТЕР)
Друг забележителен предмет е сребърната фалера с изображение на Зевс, отъждествяван с римския Юпитер. За разлика от триизмерната статуетка от Прибой, тук образът на върховното божество е представен върху декоративен релеф.
Фалерите са кръгли метални апликации, използвани в античността за украса, включително на военни принадлежности и конска амуниция. Изработката им често съчетава декоративна стойност със символно послание.
В римския свят Юпитер е свързан с небесната мощ, върховната власт и защитата на държавата. Отъждествяването му със Зевс показва как римляните възприемат гръцките божества и ги вписват в собствената си религиозна традиция.
Среброто и релефното изображение придават на фалерата особено присъствие. Тя е интересен контрапункт на бронзовия Зевс от Прибой: в единия случай виждаме бога в мига преди да хвърли мълнията, а в другия – неговия образ, превърнат в изящен предмет. Два различни художествени подхода разкриват как божествената власт е присъствала в материалния свят на античния човек.
АФРОДИТА – КРАСОТАТА, РОДЕНА ОТ МОРСКАТА ПЯНА
Две бронзови статуетки представят Афродита Анадиомена – богинята, която изстисква водата от косите си след излизането от морето. Едната произхожда от Девня, античния Марцианопол, а другата – от Шереметя, Великотърновско.
Този образ е свързан с мита за раждането на Афродита от морската пяна и е познат от античното изкуство, включително от прочута живописна творба на художника Апелес. В двете пластики жестът с мократа коса придава естественост на митологичния персонаж. Богинята не е представена само като идеал за красота, а в момент на движение, който изглежда почти всекидневен.
Тук се откроява една от интересните страни на античното изкуство – способността му да доближава божественото до човешкия свят. Въпреки дистанцията от толкова много векове можем да разпознаем стремежа към хармония, изящество и красота. Не е необходимо да споделяме вярванията на древните, за да оценим начина, по който са ги претворявали в изкуство.
ЕРОС – БОГЪТ НА ЛЮБОВТА И ЖЕЛАНИЕТО
Бронзовата статуетка на Ерос от Арчар, Видинско, датирана към II–III в., представя божеството, свързано с любовта и желанието. В римската традиция негов съответстващ образ е Купидон. В античните митове Ерос е сила, която привлича, разпалва чувства и влияе върху отношенията между богове и смъртни.
На фона на внушителния Зевс Ерос насочва вниманието към съвсем друга страна на човешкото преживяване. Ако единият олицетворява властта над небето и природните стихии, другият е свързан с онова, което се случва вътре в нас. Контрастът между тези образи показва колко широко е било разбирането на древните за силите, които направляват живота.
Произходът на статуетката от района на античния град Рациария я поставя в контекста на римската култура по днешните български земи. Такива находки правят историята по-близка: вместо да останат само имена от митологията, боговете се появяват като част от света на хората, живели тук.
ДИОНИС И КОРЕ – МИТОВЕ ЗА ЖИВОТА И ОТВЪДНОТО
Особено любопитен е двустранният бронзов матричен предмет от Смолян. Върху него са представени Дионис и Коре, държащи кантарос – съд за вино, в колесница. Композицията включва още змия и горящ олтар, които допълват ритуалната символика.
Дионис е свързан с виното, плодородието и жизнената сила, а Коре, позната и като Персефона, е дъщеря на Деметра и владетелка на подземния свят. Митът за пребиваването ѝ под земята и завръщането при майка ѝ обяснява смяната на сезоните и възраждането на природата.
В тази композиция ме впечатлява съчетаването на толкова различни символи. Виното, змията, огънят и колесницата не са просто декоративни елементи, а части от образен език, чрез който древните са изразявали представите си за живота, смъртта и обновлението. Самият предмет е матрица, използвана за възпроизвеждане на изображения – още едно напомняне, че религиозните образи са се разпространявали и са достигали до повече хора.
СИСТРУМЪТ – МУЗИКА В СЛУЖБА НА БОГОВЕТЕ
Систрумът от Гиген, Плевенско, датиран към II–III в., е свещен музикален инструмент, използван в култа към египетската богиня Изида. При разклащане металните му елементи издават характерен звън, съпровождащ ритуалите и свързван с призоваването на божественото и пречистването.
Този експонат добавя към изложбата нещо различно – звук, който днес можем само да си представим. Докато останалите предмети разказват чрез образи, систрумът напомня, че древните религиозни практики са включвали и музика, движение и ритуално действие.
Присъствието му в Гиген показва разпространението на култа към Изида в пределите на Римската империя. Религиозният живот не се е ограничавал до местните традиции – хора, идеи и обреди са се придвижвали заедно, а различни вярвания са намирали място в общия културен свят на епохата.
СРЕЩА СЪС СВЕТА НА ДРЕВНИТЕ
Разглеждайки експонатите, откривам не просто поредица от изображения на богове, а различни човешки стремежи, превърнати в предмети. Зевс въплъщава властта над природните стихии, Виктория – надеждата за победа, Афродита и Ерос – красотата и любовта, а Дионис и Кора насочват към циклите на природата и представите за отвъдното. Систрумът пък отваря прозорец към ритуалите, в които звукът е бил част от общуването с божественото.
Най-интересното в тази среща с миналото е, че зад всеки артефакт стои нещо повече от неговата възраст и материал. Той е създаден в свят, в който хората са търсили закрила, обяснение и надежда, както и начини да се справят с неизвестното. Днес можем да разглеждаме тези предмети през погледа на историята и археологията, но човешките въпроси, които стоят зад тях, не са изчезнали.
Изложбата „Забравените божества“ в Националния археологически музей в София ми напомня, че миналото не е само хронология от събития и дати. То е съвкупност от човешки представи, чувства и търсения, оставили материални следи. А понякога именно един малък бронзов образ е достатъчен, за да ни накара да се замислим колко близки и колко различни сме от хората, живели преди хилядолетия.
Изложбата може да бъде разгледана в зала „Временни експозиции“ на Археологическия музей в София до 17.01.2027 г.
