Инициативата за построяването на нова дворцова сграда е на княз Александър І Батенберг. Едно десетилетие по-късно княз Фердинанд І Сакс-Кобургски и Готски разширява и подобрява цялото здание. Оттогава и досега неговият архитектурен силует е неотменима част от центъра на София.
След 9 септември 1944 г. предназначението на Царския дворец е коренно променено. За кратко в него се настанява Министерският съвет, а вътрешната обстановка е преустроена и лишена от голяма част от автентичния си дворцов облик. През 1953 г. сградата е предоставена на Националната художествена галерия и Националния етнографски музей, а оттогава бившите представителни и жилищни помещения постепенно получават нова музейна функция.
Промяната засяга и мебелировката. След напускането на царското семейство част от обзавеждането е разграбена, а други предмети са разпръснати и пренесени на различни места – в Народното събрание, министерства и музейни фондове. Днес отделни мебели и вещи от някогашното дворцово обзавеждане все още могат да бъдат открити в различни институции, но цялостният интериорен ансамбъл е безвъзвратно нарушен.
Така дворецът постепенно престава да бъде резиденция на монарха и се превръща в пространство за съхранение и представяне на художественото и културното наследство на България.

В продължение на повече от половин век Царският дворец в София е дом на четирима български владетели – княз Александър I Батенберг, княз и впоследствие цар Фердинанд I, цар Борис III и малолетния цар Симеон II.

Първият владетел, свързан с историята на двореца, е княз Александър I Батенберг (1879–1886). След избирането на София за столица той възлага преустройството на бившия турски конак в представителна княжеска резиденция. Сградата е официално открита през 1882 г. Именно тук князът е арестуван по време на преврата през август 1886 г., преди да абдикира и да напусне България.
При княз Фердинанд I (1887–1918) дворецът се превръща в резиденция на разрастващото се царско семейство. Сградата е значително разширена, изградени са нови жилищни и представителни помещения, а интериорите придобиват характерния си пищен облик. След обявяването на Независимостта на България през 1908 г. Фердинанд приема титлата цар. След абдикацията си през 1918 г. той напуска страната и се установява в изгнание.


Цар Борис III (1918–1943) наследява престола след абдикацията на баща си. Дворецът е дом на неговото семейство, а след сватбата му с италианската принцеса Джована Савойска през 1930 г. част от интериорите са обновени и променени според вкуса на новата царица. През 1942 г. царското семейство се премества да живее основно в резиденциите „Врана“ и „Царска Бистрица“. Борис III умира през август 1943 г.

Последният български монарх, свързан с двореца, е цар Симеон II (1943–1946). Той наследява престола едва шестгодишен след внезапната смърт на баща си и управлява под регентство. Детството му преминава в годините на Втората световна война и последвалите политически сътресения. През септември 1946 г., след премахването на монархията, царското семейство напуска България и заминава в изгнание.
Така историята на Царския дворец събира съдбите на четирима владетели и отразява един от най-значимите периоди в българската история – от изграждането на младата държава след Освобождението до края на монархията през 1946 г.

При влизане в Двореца, в центъра на входното фоайе на партера вниманието привлича впечатляващ медальон от римска мозайка, изграден с фино подбрани мраморни тесери в сиво-бежови нюанси. В сърцевината му се откроява осемлъчева розетка от червен мрамор, а в центъра ѝ – кръстовидна композиция от черни акантови листа. Розетката е обградена от декоративен бордюр, наподобяващ преплетена панделка, също от черен мрамор. Деликатните тонални преливания и прецизната подредба на малките мозаечни елементи създават усещане за дълбочина и изящна орнаменталност. Осемлъчевата форма носи и символично значение – в християнската традиция се свързва с Христос и апостол Андрей, а в нумерологията осмицата се асоциира с благоденствие и просперитет. Така подът на входното пространство се превръща не просто в декоративен акцент, а в своеобразен художествен знак, който посреща посетителите още с първите стъпки в Двореца.

Парадното стълбище е разделено на три части – подход от юг на север по широки заоблени стълби, стесняващи във височина, което придава перспектива на изгледа, следва удобна площадка с огледалото и две по-малки симетрични площадки отляво и отдясно, където се сменя посоката на движение от север на юг, а стълбището се разделя на две еднораменни стълби, покрай стените от запад и изток.



Трите дъговидни прозореца със високата част на стената над огледалото се хармонизират с цялостната визия на това фактически двуетажно вътрешно фоайе. Композицията се обогатява от две кръгли колони, един вид пазители на храма, които маркират широчината на парадната стълба и оказват пътя нагоре.




Гипсовата украса в Двореца била изпълнена по еталони от двореца „Версай“, дар на България от председателя на Френската република.


Вратите в днешно време са изгубили първоначалния си блясък. Първото нещо, което привлича вниманието е изяществото на изработката и вложеното майсторство в техниките на интарзията и инкрустацията.
Централният образ в декорацията е владетелската корона с вензел на княз Александър I. Известно е, че интарзията и инкрустацията са древни източни изкуства, усъвършенствани от хилядолетия, и в този смисъл е вълнуващо да се види нивото на това творчество през 80-те години на XIX век. Прецизното полагане на фурнири от редки дървесни видове е съчетано
с ювелирната обработка на миниатюрни детайли от седеф, слонова кост и планински кристал, обточени с тънки като паяжина контури от златни и сребрни нишки. При всички случай проектите за тази украса са били съгласувани с княза. Общият фамозен ефект се дължи и на блестящото лаково покритие.


Всяка от трите еднакви врати осигурява подход към трите основни зони в Двореца – централна, за помещенията с държавни функции, западна – за Червения салон и Балната зала, източна – за личните покои.


ЧЕРВЕНИЯТ САЛОН
Това е приемният салон и мястото за аудиенции на Царския дворец в София. Салонът е подреден изцяло в съответствие с предназначението си и е подобен на този вид салони в останалите европейски дворци. Той служи за официални приеми на чуждите представители при връчването на акредитивните им писма на Царя; за приемане на Председателя на Народното събрание и на представители на парламентарните партии при връчване отговора на Тронното слово; за особени дипломатически и частни аудиенции.
Наличието в салона само на исторически портрети и бюстове има за цел да запознае гостите и посетителите на Двореца със семейните и династичните връзки на Царското семейство, които безспорно доказват неговата легитимност и международен престиж.

Сред портретите в Червения салон са били окачени тези на:
- Княгиня Мария Луиза Бурбон-Парма (първата съпруга на цар Фердинанд и майка на цар Борис III).
- Луи Филип д’Орлеан, крал на Франция (дядо на цар Фердинанд).
- Руското императорско семейство от XVIII–XIX в.: Павел I Романов, император и цар на Русия (родственик по майчина линия на цар Фердинанд); императрица Мария Фьодоровна; великият княз Константин Павлович и двете им дъщери Александра и Елена Павловни.
- Великата княгиня Мария Павловна, първа братовчедка на царица Елеонора.
- Принцеса Мария Терезия Савойска.
- Принцеса Жозефина Савойска.
- Леополд I, крал на Белгия.
В салона са били разположени и бюстове на членове на Царското семейство и техни близки, сред които на принцеса Клементина д’Орлеан и принц Август Сакс-Кобург и Гота (родители на цар Фердинанд).




ТРОННАТА/БАЛНА ЗАЛА
Първоначално известна като Бална зала, днес Тронната зала е сред най-внушителните представителни пространства в бившия Княжески дворец. Създадена по проекта на архитект Виктор Румпелмайер, тя претърпява значително преустройство и разширение при княз Фердинанд I, когато придобива почти двойно по-големите си размери и новия си тържествен облик.

След преобразяването си залата достига близо 26 метра дължина, 9,50 метра ширина и 9,10 метра височина. Заедно с пространството над тавана и куполния покрив общата височина достига около 14 метра. Тези внушителни пропорции създават усещане за монументалност и са част от замисъла пространството да изразява авторитета на монарха.

Декоративният облик на интериора е подчинен на предпочитанията на Фердинанд към стила Луи XV и характерната за Европа през втората половина на XIX век мода на второто рококо, известно още като неорококо. Това е своеобразно завръщане към изяществото на френския двор от XVIII век, към естетиката на Луи XV и културното наследство на Просвещението. Заоблените форми, богатата орнаментика и позлатените детайли създават усещане за разкош, но и за изключително внимание към художественото изпълнение.

Цялата декоративна програма е изградена около характерните за стила пластични форми – рокайли, рогове на изобилието, акантови листа, палмети, растителни филизи и букети. Сред релефните композиции се открояват купидони, музикални инструменти, художнически палитри и дори инструменти на строителните майстори – пергел, ъгломер и чук. Последните са особено любопитни, защото внасят символиката на съзиданието и творческия труд в представителния дворцов интериор.

Вниманието ми привлече и една изящна подробност над вратата – позлатен релеф с изображение на цигулка и лък. Инструментът е поставен в центъра на декоративно пано с ромбовидна решетка, обрамчено от симетрични извити орнаменти. Музикалният мотив съвсем естествено се вписва в предназначението на залата, където баловете и концертите са били важна част от дворцовия живот. В същия дух е оформена и богатата гипсова украса по стените и тавана. Сред нейните елементи се забелязват две детски фигури, наподобяващи амурчета, гирлянди и фини растителни композиции. Позлатените профили подчертават релефа и създават красива игра на светлина и сянка върху нежния кремав фон.

Музиката е намерила и своето специално архитектурно място. Над огледалото на източната стена е оформена малка лоджия с орнаментиран парапет от ковано желязо, наричана в дворцовия речник „оркестрина“. Тя е предназначена за музикантите, които са съпровождали тържествата. Самото огледало е поставено като своеобразен контрапункт на останалите осем големи кристални огледала. Отраженията им са създавали оптични илюзии и са усилвали усещането за безкрайност на пространството.

Първоначалното осветление също е било впечатляващо. Залата е разполагала с шест огромни месингови полилея, чиито носачи били облицовани с тъмночервено копринено кадифе и украсени с ажурни царски корони. От тях се разклонявали множество извити месингови рамена с кристални висулки и над 70 електрически свещи на всеки полилей. В долната си част осветителните тела завършвали с големи декоративни кристални сфери. Днес можем да си представим първоначалния им блясък единствено по запазените архивни фотографии. Същото се отнася и за бронзовите стенни аплици, които вече не са част от интериора.

Не по-малко изящна е била и оригиналната подова настилка. Паркетът е изработен от дъбова дървесина с декоративни плочи, в които са използвани кедър, абанос и махагон. Централното пространство е било оформено с две декоративни розети в техниката маркетри – художествено съчетаване на различни видове дървесина. Геометричните композиции са създавали интересни перспективни ефекти, а декоративният бордюр е обединявал цялостния рисунък на пода.

Днес Тронната зала не притежава цялото великолепие на първоначалния си интериор. Оригиналните полилеи, стенни аплици и художественият паркет са изгубени, но запазената архитектурна структура и пластичната украса все още разкриват мащаба на някогашния замисъл.

За мен най-голямото очарование на тази зала се крие именно в детайлите. Позлатената цигулка над вратата, изящните рокайли, амурчетата и сложните релефни композиции показват колко внимание е отделено на всеки елемент. Тук дори една врата се превръща в самостоятелно художествено произведение. А когато погледът обхване цялото пространство, става ясно, че това не е просто зала за дворцови церемонии, а истинска архитектурна сцена, създадена да впечатлява и да изразява представата за монархическо достолепие.


Подът в Зимната градина е покрит с керамични плочки от германската фабрика Villeroy & Boch.


Източната врата на етажното фоайе въвежда в Оръжейната зала, която служи и за приемна, докато гостите изчакват да бъдат поканени от дежурния адютант за срещата с княза. Украсата на тавана е смислово обвързана с представителните функции на Двореца, където е важно да има и гостна с подчертано национален характер. Изкуството, което е вложено в изработката на тавана, е израз на стари народни традиции.

Днес някогашната царска резиденция има съвсем различно предназначение. След премахването на монархията дворецът е преустроен и постепенно губи функцията си на владетелски дом, за да се превърне в пространство за изкуство и култура. В днешно време в неговите зали се помещава Националната художествена галерия и Националния етнографски музей, а някогашните представителни салони, балната зала и богато украсените интериори посрещат посетители, които могат да се докоснат едновременно до историята на българската монархия и до произведенията на изкуството. Така дворецът продължава да живее – вече не като дом на владетелите, а като дом на изкуството.
