ПАРИЖ

За пети път съм в Париж и за пети път ми харесва. Преди 11 години беше последното ми посещение във френската столица. Този път, поводът беше проекта на Кристо и Жан Клод – Триумфалната арка, опакована. Още през Януари си купих билет, като не съм предполагал какво ни готви 2020 г.  След като пандемията завладя целия свят, през Април Кристо отложи опаковането за след една година. А в последния ден на месец Май, големият творец почина. Въпреки това, проектът ще бъде реализиран през Септември 2021 г.

От авиокомпанията не пожелаха да ми сменят датите с една година напред и затова реших, че ще пътувам. Всичките ми приятели отказаха да дойдат с мен. А някои от музеите, които исках да видя този път, бяха затворени. Познайте защо? Но реших, че това не е проблем и готово. Няколко дни преди пътуването, отмениха един от полетите, както и резервацията ми за апартамента. Готино, нали? Нещата се преобърнаха в положителна посока само с един разговор по телефона с авиокомпанията. Предложиха ми директен полет. Направих нова резервация в разкошен хотел в 1ви район, на метри от Лувъра и Voila! Bonjour Paris 🙂

На път за музея Орсе, се разходих пред Лувъра. Обикновенно пред пирамидата има огромна опашка, но сега нямаше никой. Във всички големи музеи влизането става с предварително записан час, което обяснява нещата, защо няма тълпа от туристи. В Лувъра съм влизал още при първото ми идване и затова сега се наслаждавам само на архитектурата отвън и спокойствието, което цари там. Обикновенно Париж е претъпкан с туристи, но сега е точно обратното. Разхождам се лежерно и снимам. Времето е повече от разкошно, както и самия град.

Пресичам реката и продъжавам да се възхищавам на атмосферата. Време за обяд. Сядам в бистро Royal Orsay, което е до музея Орсе. Поръчах си кишът на деня, със спанак и сирене. Беше феноменален. Доволен от живота и с пълен стомах е време да нахраня и душата със световно изкуство. Както ви казах, влизането в музеите е с фиксиран час за да няма струпвания.

В посоченият час на билета, влизам в един от красивите парижки музеи. Разположен в бившата железопътна гара Орсе, музеят сам по себе си е произведение на изкуството. Чувствам се много ВИП защото вътре посетители почти няма, сякаш музеят е отворен само за мен. Благодарение на мерките за социална дистанция, във всяка зала има по 3-4 човека.

Великолепният декор на тази бивша гара, която е била толкова близо до унищожението наистина впечатлява. Обожавам сгради, които са сменили функцията си. Влизайки в главната зала започна вълнуващо пътешествие през един от най-богатите периоди в историята на изкуството (1848-1914). Именно тази част на музея ми стана любима.  Изключителните скулптури са изваяни до съвършенство. Човек се потапя в една друга епоха. Не случайно повечето снимки, които съм публикувал са от главната зала.

Друга емблематична част от сградата на музея Орсе са прозорците с часовника. Те са два, единият е във фоайе, а другият е в кафе Кампана на пети етаж. Повечето посетители идват директно на този етаж защото тук са разположени всички шедьоври на импресионистите. Едни от най-известните картини на Моне, Дега, Гоген, Тулуз Лотрек, Ван Гог, Реноар и други са именно тук. Хареса ми склуптурата на Дега – Малката танцьорка, която била едиствената склуптура, която Дега излага докато е бил жив.

След толкова много изкуство си давам почивка в кафе Кампана. Пия кафе с лимонов кекс и размишлавям на всичко, което видях в предишните два часа. Излизам на терасата, от която има разкошна гледка към р.Сена, градината Тюйлери, Лувъра и в далечината Сакре Кьор. Продължавам с разглеждането и прекарвам още час на втори етаж. Орсе е наистина музей от световна класа и го препоръчвам на всички, които имат интерес към изкуството от средата на 19 век до началото на 20 век.

Разходка ми из слънчев Париж продължава по улиците в посока Центърът Жорж Помпиду. Емблематична сграда от края на 70-те години на миналия век. Това архитектурно НЛО, подписано от Ренцо Пиано, приютява най-голямата колекция от модерно изкуство в Европа:  кубизъм, произведения на дада, сюрреализъм, абстрактно изкуство, поп арт, нов реализъм, арте повера и много други. Там се съхраняват над 50 000 произведения. Това е един от гравитационните центрове на парижкия културен живот. В момента фасадата с ескалаторите е в реконструкция и достъпът до залите е само с асансьорите. Започвам от изложбата  Кристо и Жан-Клод – Париж, за която имам предварителна резервация.

Изложбата, проследява историята на проекта за опаковане на Понт-Ньоф в Париж  от 1975 до 1985 г. и поглежда назад към техния парижки период, между 1958 и 1964 г., преди опаковането на Триумфалната арка през 2021 г.

Парижките години на Кристо установяват неговия художествен език: работа върху релефни повърхности, натрупване и опаковане, началото на покрити прозорци и, в сътрудничество с Жан-Клод, разработването на монументални проекти на открито – които характеризират творческия подход на двамата художници.

Първата част на изложбата представя творения от 1958 до 1964 г., когато художниците живеят в Париж.

А втората част проследява всички етапи на парижкия проект опакования Понт-Ньоф, реализиран през 1985 г. Филмът Кристо в Париж (1990) на братята Мейсъл ( част от изложбата) разказва за разработването на този градски проект, докато описва биографията на тази изключителна двойка, чиято споделена работа създаде едни от най-грандиозните творби в историята на 20 и 21 век.

Кристо определено има достойно място в този храм на модерното изкуство. Въпреки, че изложбата е временна, галерията е собственик на някои от творбите и ще може да ги разгледате при посещение на Центъра Помпиду.

Слизам на долните етажи за да видя и постоянната експозиция. Някои от шедьоврите в колекцията са впечатляващи. Като например, кинетичния интериор на Яков Агам по поръчка на президента Жорж Помпиду за Елисейския дворец. Изключително интересна инсталация.

Зимната градина на Жан Дюбюфе представлява стая в бяло и черно с неравни под и стени. Усещането да си вътре е странно. Вътре няма осветление и единствената светлина идва от вратата.

Герхард Рихтер, Анди Уорхол, Ив Клайн, Матис, Пиет Мондриан, Василий Кандински, Робер и Соня Делоне, Марк Шагал, Фрида Кало, Александър Калдер, и още много може да разгледате в залите на този гигантски музей.

Тук е и любимата ми картина на Хуан Миро – Синьо II, част от известния му триптих. Една от терасите също е в ролята на изложбена площ. Елегантно разположени статуи, заобиколени от плитък воден басейн, в който отражението на светлината придаваше блясък на пространството. Всичко това на фона на парижкия залез. За финал, седнах в едно бистро на близо. Изключително фоа гра в компанията на чаша розе беше елегантния завършек на този прекрасен ден.

Нов ден, нови забележителности. Само на няколко минути пеша от хотела ми се намира един чисто нов музей, който ще бъде открит на 23 Януари 2021 г. Отново ме привлича фактът, че сградата, в която ще бъде е старата фондова борса на Париж. Името на музея е Фондова борса, колекция Пино. Колекцията е от творби на съвременното изкуство на френския бизнесмен Франсоа Пино. Реконструкцията на сградата е поверена на японския архитект Тадао Андо, носител на наградата „Прицкер“ за 1995 г.

Със създаването на този нов музей пиша следващата глава от моя културен проект, чиято цел е да споделя страстта си към съвременното изкуство с възможно най-широка публика. – Франсоа Пино.

За мой късмет, дните в които съм в Париж са дни на отворените врати на нялколко национални обекта. Имах желание да разгледам Националната банка на Франция, но опашката беше километрична на две улици. Трябваше да чакам минумум 3 часа. Затова избрах Библиотеката на Ришельо, една от осемте библиотечни сгради на Националната библиотека на Франция, разположена в световноизвестният архитектурен ансамбъл на улица Ришельо, точно зад кралския дворец. Чаках само час, заобиколен само и единствено от французи. Главната зала е много красива. Има девет купола с прозорци, от където влиза естествена светлина. Разкошни златни детайли, гипсови орнаменти, бюстове и скулптури.

След тази буржоазна библиотека, взимам метрото и пътувам към Фондация Луи Вюитон. Една стъклена фантазия в Булонския лес. Футуристичната сграда е дело на американския архитект Франк Гери. Предварително знаех, че е затворена за посещения, но все пак исках да я видя отвън. Обожавам неговия стил. Известен е с чудатите си хрумвания и с невероятните си архитектурно-инженерни решения.

Сградата е впечатляващ модернистичен „облак“ от стъкло и метал, идващ от бъдещето. Авангардната й архитектура, наподобява ветроход с издути платна. Използвани са най-нови технологии и олекотени материали, някои от които прилагани единствено в авиацията. Някои я наричат айсберг. Асоциации много. Футуристичен разкош, който ти отвява косата, ако имаш такава 🙂 . Това е поредния шедьовър на Франк Гери, който имам удоволствието да видя на живо.

Докато се наслаждавам на следобеното си кафе, решавам да разгледам  музея за модерно изкуство. Постоянната експозиция е безплатна, но за съжаление само 2 от залите бяха отворени. Залата посветена на Матис и няколко огромни платна на Робер и Соня Делоне успях да видя.

В дворецът Токио, който също е посветен на съвременното изкуство имаше изложба на Ула фон Бранденбург. Немска художничка живееща в Париж.

В тази изложба, художничката си представя цялостен, развиващ се проект, вдъхновен от театъра. Тя приканва обществеността да вземе участие в едно завладяващо и подновено преживяване на темите, формите и модели, които се хранят в нейната работа: движение, сцена, цветове, музика, текстил …

Първата огромна инсталация е от рисувани завеси, с изрязан в центъра голям кръг – като оптични устройства, вдъхновени от отварянето на фотографска бленда.

Инсталации, скулптури, спектакли и филми, специално създадени за изложбата, си отговарят и се заплитат, за да образуват открито повествование между автентичността и изкуството, природния свят и човешките дейности, интериора и екстериора, фантастиката и реалността.

Следваща спирка е един емблематичен парижки адрес. Улица Камбон 31. Преди няколко години четох биографията на Габриел Шанел. Това е адреса на нейният живот. Бутикът, в който много клиенти и знаменитости се изкачват по стълбището, което Коко декорира с огледала по нейн дизайн. Днес на първи етаж са пробните за клиентите на висшата мода в този дворец в бяло, черно и бежово. Любимите цветове на Габриел Шанел. На следващия етаж е апартамента й, който е запазен във вида, в който го е оставила. Интересното е, че в него няма спалня. Тук е работила и приемала гости,  а до края на живота си е нощувала в хотел Риц.

Да пазаруваш в CHANEL е преживяване. Тук всеки клиент има личен консултант. А отношението е повече от великолепно. Лаура ме води до мястото с парфюмите. Обстановката е доста шик и както обичам да казвам, ухае на лукс. Взимам любимият ми парфюм. Заговаряме се за биографията на създателката на модната къща. Разговорът е изключително приятен и интересен. Лаура ми показва и ексклузивна колекция парфюми, които се продават само в бутиците на CHANEL. Честно казано не бях чувал за тях. Съставен от редки и сложни съставки, всеки аромат LES EXCLUSIFS DE CHANEL олицетворява изключителното изкуство на парфюмерията. Всеки аромат представя глава от историята на Габриел Шанел, отразяваща живота и характера на Мадмоазел. Взимам и един парфюм за подарък от тази колекция. Забелязвам брошката във формата на камелия на сакото на Лаура. Това е било любимото цвете на най-голямата любов на Габриел – Бой Кейпъл. Разказва ми, че именно бялата камелия се превръща в емблема на Коко Шанел. Кани ме в съседна зала за да изчакам реда си за касата. Килимът, по който стъпвам е божествено мек. Питам Лаура дали е възможно да видя стълбището с огледалата. Но за съжаление в момента тази част е в ремонт и нямаше как да я видя.

Касовата бележка е сложена в бяла картичка с камелия. А когато Лаура ми подава торбичката, на която също има камелия ми обяснява, че вътре освен покупките е сложила и тестери на цялата ексклузивна колекция. Изпращаме до вратата, където охраната отваря и двамата ми пожелават приятен престой в Париж. Ехх, че хубаво… Минавам и през площад Вандом, наслаждавам се на гледката и си спомням как при предишното идване, пихме коктейли с колегите ми в бара на хотел Риц. От всяко пътуване, човек добавя спомени.

В ден 3-ти, целият център на града е блокиран заради финала на Тур дьо Франс. Неделя е, и цари пълно спокойствие навсякъде. Закусвам в кафе близо до реката. Разхождам се по десния бряг на Сена на път за следващия френски шедьовър.

Първата ми локация за деня е музея Оранжери. Нарича се така, защото се помещава в оранжерията на градините Тюйлери. Известен още и като Сикстинската капела на Импресионизма. В две овални зали плават спокойно Водните лилии на Клод Моне. 8 от великите му композиции са създадени от различни панели, сглобени една до друга и окачени по извитите стени на двете помещения. Всички картини са с еднаква височина (1,97 м), но се различават по дължина.

Моне планира формите, обемите, позиционирането, ритъма и пространствата между различните картини, дневната светлина, идваща отгоре, която залива пространството, когато слънцето грее или когато е по-дискретно в облачно време, като по този начин картините резонират според времето … Целият ансамбъл е едно от най-обширните и монументални творения в живописта, направени през първата половина на 20-ти век и обхваща повърхност от 200м2. Размерите и площта, обхванати от картината, обгръщат зрителя на над 100 линейни метра, където се разгръща пейзаж от вода, изпъстрен с водни лилии, върбови клони, отражения на дървета и облаци, създавайки „илюзията за безкрайно цяло, за вълна без хоризонт и без бряг“, както казва самият Моне. Платната и тяхното оформление отразяват ориентацията на сградата, тъй като разположението на сцени с изгрев е на изток, а тези с нюанси на залеза са на запад. Така се материализира представянето на един континуум във времето и пространството. По еднакво внушителен начин елипсовидната форма на залите извежда математическия символ за безкрайност.

Художникът не е доживял да види платната в предвиденото им пространство. Монтирани са през 1927 г. по негови инструкции в това специално построено място, което да подчертава едно завладяващо изживяване. Създал е това, което мнозина наричат първата модерна „арт инсталация“.

Пресичам реката за да разгледам Двореца на почетния легион. Той също беше част от дните на отворените врати. Намира се срещу входа на музея Орсе. Дворецът не е голям, но затова пък е доста красив и с изключително богата декорация, типична за френските дворци. Потапяш се в един друг свят, в който всеки момент очакваш да се обърнат към теб с Ваше Величество. Централния вестибюл е доста семпъл в сравнение с останалите помещения.

В салонът на канцлерите са се провеждали церемонии по връчване на ордени за отличия. По стените има портрети на всички канцлери от 1803 г. до 1934 г.

Безпорно, най-впечатляваща е кръглата зала Ротонда. Забележителна форма и богато декорирана, показваща славата на почетния легион. Място за официални церемонии и концерти. По стените има 12 портрета на личности от различни сфери, наградени с ордена на почетния легион. Търговия, медицина, архитектура, скулптура, музика, поезия, съд, военни и др. Мебелите датират от времето на Наполеон I.

Залата на музите е кръстена на картината на тавана „Музите“ на художника Франсоа Ерман.

Трапезарията e издържана в по-тъмни цветове. Масата е тази, на която Наполеон III е вечерял последната си вечеря преди да замине за фронта  през 1870 г.

След толкова блясък и история, пътувам към 19 район на Париж. Там е следващата забележителност от списъка ми. Трябва да се каже, че бившата централа на Френската комунистическа партия крие един от скъпоценните камъни на съвременната архитектура. Куполът, издигнат през 1979 г. от бразилския архитект Оскар Нимайер е покрит с хиляди метални ламели. Този грандиозен таван е не само естетически, но преди всичко практичен, тъй като позволява свободен звуков поток в цялата зала на Националния съвет. Невероятно място, което освен киното е съблазнило и модата, тъй като Прада и Жан Пол Готие са организирали модни дефилета там.

Връщам се отново в по-централната част на града за да видя още един шедьовър на съвременната архитектура – Институтът на арабския свят.
По проект на Жан Нувел, тази сграда е архитектурното кръстовище между традиционните кодове на арабския и западния свят, за което свидетелстват затворените прозорци на южната й фасада, вдъхновени от мишрабиите на мавритански дворци и оборудвани с бленди, които се отварят и затварят въз основа на количеството слънчево греене. Механизмът им е настроен да изпълнява максимум 18 движения на ден. Музей на арабско-мюсюлманските изкуства и цивилизации. Постоянната колекция обхваща широк период от историята на арабския свят и разширяването на исляма, с индийски, ирански и турски произведения. Интересна е да се разгледа.

Последната точка от списъка за деня се намира на ул.Риволи 59. Както казах вече, целият център е затворен за движение заради финала на Тур дьо Франс. По ул.Риволи имаше само велосипедисти и разхождащи се хора.  Риволи 59 е едно алтернативно пространство с 30 ателиета. Историята на мястото е следната. През 1999 г. трима художници влизат в изоставената сграда от 15 години. Присъединяват се още художници и всички заедно почистват сградата и се самонастаняват в нея. Изрисуват стените и създават своите ателиета там. Започват да организират изложби и концерти и отварят сградата за широката публика. Държавата прави оплакване срещу художниците и им поставя срок да се изнесат. Нещата се проточват няколко години. По време на предизборната си кампания, Бертран Деланое посещава мястото и обещава на художниците, че ако стане кмет на Париж ще запази място и няма да ги гони. И новият кмет спазва своето обещание.

Днес Риволи 59 е едно от трите най-посещавани места за съвременно изкуство в Париж и едно от десетте най-посещавани места във Франция. На всеки етаж цари творчески хаос. В едно от ателиетата, художничка рисуваше на фона на песента Милорд на Едит Пиаф. Беше уникално и толковаааааа френско. Вратите са премахнати и можете да се разходите от ателие в ателие. Усещането е за едно цяло. Един от художниците събира билетите от градския транспорт. Мястото му е затрупано с милярди билети.

Това е истински културен алтернативен начин за представяне на изкуството, който позволява по-демократичен достъп до неговото създаване, както за художниците, така и за обществеността. Забавната и креативна фасада на Риволи 59 се променя на всеки няколко месеца.

На следващия ден съм на Триумфалната арка, която трябваше да е опакована. Главната причина за това пътуване. Честно казано не ме впечатли много гледката от горе. За да се качите, буквално ви се извива свят по витите стълби.

Продължавам по най-известният булевард в света – Шан-з-Елизе. Мащабите тук са големи. Влизам в концептуалния магазин L’Occitane & Pierre Herme. Една комбинация между козметика и френски макарони от най-висок клас. Изкушавам се от гледката на перфектно подредената витрина. Тези макарони са абсолютен Haute couture в сладкарството. Препоръчвам ги горещо. Вкусът им е незабравим, а споменът сладък.

Разходката ми продължава през Елисейският дворец, ул.Faubourg Saint-Honoré, Операта и Galeries Lafayette. Разкош и френски блясък. Сядам за кратка почивка в бара на 3 етаж в Galeries Lafayette. Наслаждавам се на ароматно кафе и красивата архитектура на този универсален магазин. На покрива има открита тераса с хубава гледка към Операта и града.

Париж е вкусен, Париж е разкош, Париж е лукс, Париж е изкуство. Париж е архитектура. Така видях Париж в щурата 2020 година. Au revoir и до нови срещи.